Панславизъм
Идеология:
Панславизмът е движение от средата на XIX век, чиято цел е единството на
славянските народи. Главният му център са Балканите, където южните славяни са
били под контрола на две големи империи, Австро-Унгария и Османската империя.
Често използвани символи на панславизма са панславянските цветове (
синьо бяло,червено ) и панславянският химн, "Хей, славяни".
Хей, славяни,
все още жив е
духът (речта) на нашите предци
Докато сърцето за народа бие
на техни наследници.
Жив е, жив е
духът славянски
ще живее с векове,
Не ни плашат ни бездни адски,
нито огнените гръмове.
Нека сега и
над нас
със буря всичко да се разнесе
Скала се пука, дъбът се цепи,
Земята нек се разтресе.
Ние стоим
твърдо
като крепост.
Проклет да е предателят
На своето отечество!
Изпълнение на Славянския химн :
https://www.youtube.com/watch?v=9gq7mTtarWQ
Кратка история:
Панславянски идеи за първи път са изложени от хърватския мисионер Юрай Крижанич в средата на 17 век.За пръв път терминът панславизъм е бил използван от чешкия учен Ян Херкел през 1826 г. През 19 в. в Европа главни сили са германците, австрийците и османците .Голяма част от славяните са под тяхна власт.Успешните военни походи, действия и успехи на Русия кара славяните под чужда власт да обърнат погледи към нея. За първи път славянските народи виждат в Русия спасителка и избавителка от чуждата власт. В края на 30-те години в Русия се публикуват трудове и книги на панславистка тематика.Основните автори са М. П. Погодин и Иван Сергеевич Аксаков. През 1848 г. на конгрес в Прага е обявено знамето на Салвянските страни (показано по-горе). През 1867 г. в Москва е проведен първият Славянски конгрес, след което започват да се сформират славянски комитети. Панславизма и славянофилията в Русия имат огромен принос за разпалването на Руско-турската война ( 1877 - 1878 ) и за Освобождението на България от турското робство!( 170 хил. жертви). След Октомврийската революция през 1917 г. панславянската идея започва да се унищожава от комунистическата власт и всички славянски комитети се разпускат.
Панславизма днес:
Днес няма комитети и изявени панславистки дейности,но се забелязва
бавно възраждане на идеята за Славия. В интернет пространството все повече се
забелязват общини, сайтове и форуми подържащи идеята.
Панславизма и България в него: В никоя
славянска страна населението не е чисто. При руснаците, сърбите, хърватите,
поляците и всички други славянската кръв е премесена с друга. Все пак
славянската кръв е преобладаваща и доминираща. Следователно и България е
славянска страна. Това означава, че ние имаме също място в Славянството и
Панславизма.
България сякаш е по-встрани от своите братя. Днес славяните сме разпокъсани,
запада ни залива, само Русия се държи незасегната.
Панславизма неслучайно все повече набира сили в сърцата на всички славяни. Само
панславизма може да ни помогне в опазването на културата и земите ни.
Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във FacebookСподеляне в Pinterest
Моменти от руската политика към България преди и след 1878 г.
Страница 1 от 10
Сляпата
история ни е хвърлила в самите крака на Русия,
но и ръцете на този великан, главата на когото стига вечните ледове, не са къси
и при всяко помръдване ни засягат.
Едни български граждани смятат това обстоятелство крайно честито за България…
Други виждат руското влияние като една огромна преспа,
която ще се сгромоляса през някоя нощна виелица върху малката бедна българска
хижа…
Кръстю Раковски[1]
След началото на декомунизацията на страните от бившия съветски блок отношенията на новопоявилата се Руска федерация (1991) спрямо България са неясни и противоречиви. Неискрени и пресилени приятелски жестове се редуват с явна неприязън. Особено когато страната ни се ориентира към членство в НАТО и Европейския съюз. Това не е инцидентна непоследователност на нови неопитни политически ръководители. Причините са исторически и далеч по-съществени.
Преди повече от 300 години, в епохата на забележителния руски цар-реформатор Петър І Велики (1672 – 1725), за първи път (1696) руски ботуш стъпва в подстъпите на град Азов. Тогава Азовско море е турско владение. Впоследствие това стратегическо пристанище и крепост стават руски (1739). Морето ги свързва с Цариград. Руските мечти се разпалват и завладяването на Османската столица става многовековна неизменна цел на разширяващата се северна империя. Известно е, че великият френски философ Волтер е водил обширна кореспонденция с императрица Екатерина Велика (1729 – 1796). През ноември 1768 г. той й пише: “На турците, които воюват с вас, може да се случи това, което Петър Велики е имал някога предвид – а то е Цариград да стане столица на руската империя…” До 1916 г. нашият български литературен колос Иван Вазов е все още заслепен русофил. Тогава руски войски нахлуват в Добруджа и водят жестоки сражения с нашата млада войска в защита на румънските завоевания от 1913 г. Но 16 години преди това, в навечерието на новата 1900-на година, писателят не е могъл да предполага докъде ще стигне наглостта на неговите руски любимци и той съчинява известния си разказ “Последният ден на ХХ век”. В него дава простор на своите фантазии каква ще бъде България след 100 години, т.е. в 2000 година. За наше щастие Вазовите пророкувания не се сбъдват. Според тях Цариград би трябвало вече да е владение на Русия и на Новогодишното тържество в Александровския дворец на Босфора българският престолонаследник ще гостува на руския велик княз. Тогава Русия и България ще са все още монархии. С милата си наивност народният поет е допускал, че България би съществувала като независима държава, макар Цариград да е руски.[2]
Доколко България е присъствала и присъства в руското съзнание 300 години след Петър Велики ще ни покаже любопитен факт, на който станахме свидетели преди малко повече от 10 години. Тогава редовно гледахме руски телевизионни програми в оригинал. През Великденската нощ можеше да се проследи тържествената многочасова църковна служба. По време на предаването дикторски текст прилежно обясняваше както фазите на богослужението, така и припомняше моменти от църковната история. Чухме дословно: “Русия приема християнството от Византия и в началото богослужението се извършвало на “гречески””. Нито дума за солунските братя и църковнославянския богослужебен език, който практически е руска редакция на старобългарския език, усъвършенстван над 100 години в България преди да се пренесе в Русия. При изпълнението на стиха от “Христос възкресе”: “…И сущим во гробех ЖИВОТ даровав…” дикторът обясни многократно, че “живот, это жизнь”. Очевидно с богослужебния език е била пренесена и утвърдена през вековете българската дума ЖИВОТ (явно не “греческа”) и се налагаше да бъде превеждана… Този епизод с премълчаване на българските корени в църковния език ще стане повод впоследствие да посочим кога и доколко през последните столетия в официални руски документи се споменава името България.
Между 1681 г. и 1833 г., след многобройни войни, повечето водени по българските земи, тогава под османска власт, Русия и Турция сключват 12 мирни договора. В нито един от тях няма и ред за застъпничество в българска полза. Например с Кючук-Кайнарджийския мирен договор от 10 юли 1774 г. Русия добива право да се застъпва за православните християни, а Високата порта се задължава да не пречи на свободното им вероизповедание, да ги оставя да си издигат църкви, да върне конфискуваните имоти на християнските църкви и манастири.
Няколко важни момента от руската история. През царуването на Петър Велики започва разцветът на руската държава. Той реформира Московската цивилизация, завладява трайно и окончателно руския излаз на незамръзващото Балтийско море. В този, може би не най-подходящ като климат и местоположение северен ъгъл, се слагат основите на бъдещата руска столица. Тя носи неговото име – Петербург. Царят сам установява и ръководи контактите и обмена на ноу-хау (по днешна терминология) с най-напредналите в онази епоха страни. Привлича забележителни чуждестранни специалисти. Копира и където е необходимо с насилие налага най-модерните норми на поведение в светския живот. През следващите стотина години руската империя води почти непрекъснати войни за изтласкването на турците и покровителствани от тях мюсюлмански племена (черкези и татари) към бреговете на Черно море. Русия окупира Крим през 1783 г. Според Игор Бобровски “в търсене на пристанища, добра (плодородна) земя, природни ресурси и отбраняеми граници от стотици години руската държава “освобождава” принадлежащи на други народи и страни територии”. Доскорошният германски канцлер Хелмут Кол допълва: “Руснаците нямат естествени граници и от Петър Велики се придържат към тенденцията да ги местят все по-напред и напред. Днес (1986 г., бел. авт.) тяхната граница минава през сърцето на Германия”.
<< Начало < Предишна 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 Следваща > Край >>
Моменти от руската политика към България преди и след 1878 г.
Страница 7 от 10
Друго идеологическо оръжие на руския империализъм е т. нар. славянофилство,
или панславизъм.
Основател на научния панславизъм е чехът Павел Шафарик (1793-1861), а на
литературния – неговият сънародник Ян Колар (1793-1852). Те лансират идеята за
единна славянска нация. Освен чехи, техни последователи са поляци, хървати и
пр. Съвременниците се шегували с наивния им ентусиазъм и че при срещите си, по
липса на общ език, разговаряли на немски. Но, достигнало до Русия, това
любителско течение взема съвсем друг облик и става важно оръжие за русифициране
на неруските славяни. Славянският събор в София през 1910 г. е бил организиран
от несменяемия му председател и председател на Славянското дружество в България
С. С. Бобчев, народняк и русофил, професор по старобългарско право. Той бил
самоуверен шумен параден поддръжник на идеята за общославянска държава и
апологет на руското самодържавие. В София пристигнали делегати от всички
славянски страни с изключение на поляците, които отказали да дойдат.[15]
Руският панславизъм е антиевропеизъм с подчертано политическо
острие.
Погодин, който прогласява панславизма още в 1838 г., мечтае да включи в руската
империя 30 милиона славянски братя, пръснати между Цариград и Венеция, между
Морея (Пелопонес) и Балтийско море. Ето неговите думи:
”Не лежи ли политическата съдба на Европа, и с това на целия свят, в
нашите ръце, стига само да посегнем към нея”.[16]
Сто години след прокламирането на панславистката идея, наследниците на
нейните някогашни сторонници, вече като съветски държавни ръководители,
сключват на 23 август 1939 г. пакта с хитлеристите, който им развързва ръцете
да щурмуват славянска Полша. На 17 септември същата година СССР довършва
започнатата на 1 септември 1939 г. агресия и окупира Източна Полша. Линията, до
която достига Червената армия, остава съветска граница и след края на войната.
Хиляди полски офицери, заварени в завзетите територии, а не пленени в бой, са
разстреляни на съветска земя в и близо до гората Катин - престъпления официално
признати неотдавна от Русия. Столетия преди това Полша е опознавала “славянските”
похвати на източния си “славянски” съсед – Руската империя. Последната потушава
жестоко две полски антируски въстания през 1830 г. и 1861 г., второто през
царуването на цар Александър ІІ, наречен през 1861 г. “освободител” на
крепостните. Въпреки че в следващия половин век нещастните руски селяни не са
имали условия да се възползват от дадената им на книга свобода.
След появата на малкото
българско княжество през 1878 г. у нас развиват усилена дейност руснаци,
представящи се за ревностни “славянофили”. Ето истинското лице на един от
най-известните между тях – Иван Аксаков (1823-1886). Когато към него се обърнал
Трайко Китанчев (1858-1895) с молба да се намери и да бъде назначен учител по
български език на постъпилите в Московския девически пансион български
момичета, последният учудено възкликнал:
“Разве у вас есть язык – та-та, до-до, ни-ни… (това долавял от нашата
реч Аксаков) У вас язык тарабарский (безсмислено дърдорене)… Вы лучше учитесь
по русски…”[17]
С руско-турската война от 1877-1878 Русия не
постига многовековната си мечта да завладее Цариград.
Когато нейната армия прониква в близост до великия град, някои горещи
глави, заразени от великоруската идея не проумяват невъзможността да се направи
следващата крачка – влизането в Цариград. Още повече, че в Босфора се появява
мощна британска флота. Но в резултат на приключилата война Русия придобива
територии в Кавказ и присъединява Южна Бесарабия. На новото полунезависимо
(трибутарно, т.е. плащащо данък) Княжество България тя възлага сериозни надежди
за бъдещото постигане на своите цели. Както се изразява дипломатът славянофил
Татищев: “Българската армия не само спазва своята органична връзка със своята
майка – руската армия, но става нейна съставна част. Приема в редовете си
мнозина руски офицери и унтерофицери, като признава над себе си властта на един
военен министър, генерал на руска служба, назначен от Господаря-император. За
първи княз на България е избран единогласно от Великото народно събрание принц,
посочен от нашия комисар, като кандидат най-угоден за царствения освободител на
България”.
Както вече писахме, по руско внушение княз Александър Батенберг суспендира ненавистната на руските реакционери конституция, но т. нар. “време на пълномощията” се запазва само две години. Именно тогава (1881-1883) е един от най-мрачните периоди в новата ни история. Държавата е поставена в пълно подчинение на руските желания и в зависимост от тях е не само войската, но администрацията и стопанството. Катастрофално е състоянието на нашата независимост, но все пак не достига трагедията ни през периода 1944-1989. В известни области нашите предци намират воля и сили да се противопоставят на руското нахално вмешателство. При завръщането си от посещение при император Александър ІІ, зет на бащата на нашия княз Александър Батенберг, още във Варна му се представят двама руснаци – Утин и Чорни, агенти на петербургския банкер Гинсбург. Те носят препоръчителни писма от някои руски генерали, искат концесии и представят проект за построяването на железница, която да свързва София с Дунава при Русе или при Свищов. Нашият министерски съвет категорично отхвърля този проект, въпреки ходатайствата на славянофилите. В Петербург тълкуват отказа като антируско действие. Младите ни държавници намират за приоритетно прокарването на линията Цариброд – Вакарел, с която се свързват пряко с Цариград и Виена (Европа!).[18]
Следващите събития са известни на познавачите на нашата история, професионалисти или любители – Съединението на 6 септември 1885 г., изтеглянето на руския команден състав от неукрепналата ни войска, Сръбско-българската война и неочаквания български военен триумф – начало на истинската наша независимост. Русия не може да се примири, че нашият княз отказва да бъде неин лакей и става символ на свободната българска държава. Ръководен и финансиран от Петербург преврат детронира княза-победител на 9 август 1886 г. При окончателното напускане на България, след като князът е върнат за кратко с контрапреврат, на ломското пристанище той споделя с изпращачите: “Не моята личност е причина за руската непримиримост, а БЪЛГАРСКАТА КОРОНА!”
<< Начало < Предишна 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 Следваща > Край >>
“Моменти от руската политика към България преди и след 1878 г.”